За принципите

Posted: 30/09/2013 by Milko D. Georgiev

Je ne suis pas d’accord avec ce que vous dites, mais je me battrai pour que vous ayez le droit de le dire
Voltaire

Имам усещането, че най-дълго ще премислям заглавието на този пост. А става дума за принципите.

Преди скоро почти три месеца, много от нас излязоха на улицата, движени от гняв, ярост, от онова задушаващо чувство за наглост, несправедливост, което те хваща за гушата. Излязохме, защото бяхме стигнали абсолютното дъно.

Когато вървяхме със съпругата ми към площад Независимост се убеждавахме един друг, че не е важно колко хора ща се съберат, че днес е важна само нашата съвест. Не можех и да помисля да мълча още веднъж, да махна от досада с ръка, да изтрия за пореден път всички букмаркове на български информационни сайтове, да заключа българските телевизионни канали, и пак, и отново да се скрия в моя малък сапунен мехур на вътрешната имиграция. Тълпата ни вдъхнови – усмихнатите, но гневни лица, приятелите, онова опиянение, че не сме сами ни заля. Върнахме се окрилени, сякаш светът се промени за тези няколко часа. Имаше някаква надежда, не всичко беше загубено.

В продължение на следващите месеци ходих на протеста почти всеки път когато бях в България. Но с всеки ден, бавно, нещата се променяха. Лицата вече не бяха усмихнати, тръгнаха си голяма част от приятелите. Протестът бавно умира и това е видимо.

Да, управляващите постигнаха това, което целяха – обезверяване. Те не се изплашиха от многото хора. Те се изплашиха от това, че ние поискахме промяна, на глас, без страх. Ясно дефинирана, напълно неприемлива за тях промяна. И те направиха единственото, с което можеха да ни смачкат – да ни отнемат вярата, че можем да я постигнем.

Но най-тъжното е, че ние самите им помогнахме, със своята непохватност, сприхавост и разнородност. А най-вече с това, че загубихме посоката някъде по пътя.

Противостоянието се превърна в махленска дрязга, аргументите и на двете страни стигнаха най-малкото си общо кратно. А ние,  по един или по друг начин изневерихме на самите себе си, на същите тези принципи, които ни изведоха на улицата.

Не се чувствам комфортно да съм в един отбор с тези, които създадоха с гласовете си приказните герои на прехода. Не мога да съм рамо до рамо с тези, чието критично мислене се ограничава до разграничаването на “свои” от “чужди”. Неприкрит реваншизъм вали на талази от всички страни, а всеки несъгласен е враг, глупак или и двете. И, което е най-страшно, аргументът за това поведение е, че “врагът” прави същото. Действията са хаотични, без цел, без стратегия и без последствия.

Принципна промяна не може да бъде изградена на безпринципен фундамент. И не, целта не оправдава всички средства. Радикализирането не се случи с мятането на камъни по парламента и това е добре. Лошото е, че то метаморфозира протеста в невнятен, неугледен и безсмислен брътвеж. Множеството вектори на каруцата просто я приковаха към земята. Единственото, за което работи той е показност и артистичност.

Всички търсят лидерите на протеста – едни, защото имат нужда от здрава ръка, за която да се хванат, други, за да ги компрометират, а с това и протеста, трети защото нямат свое мнение. Аз лично търся мислителите на протеста, тези, които ще са способни да издигнат идеи как да продължим насетне. Защото в тази си форма той вече е лишен от смисъл. И най-сигурен признак за това са премахнатите заграждения около Народното Събрание.

No Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

X