За мизантропията и меритокрацията

Posted: 12/10/2013 by Milko D. Georgiev


За да започна – не вярвам в „прогресивното човечество“ и неговите „добри сили“, нито във това, че има вселенски заговор на доброто. Напротив, колкото и елитарно и снобско да звучи, средностатистически съставената тълпа предизвиква у мен най-често позив за саморазправа. Мизантропията е преобладаващото ми емоционално състояние в последните години, а сблъсъкът с паралелната реалност на света отвъд сапунения мехур, в който се бях скрил допълнително силно изостри тази неприязън.

Непотизъм и меритокрация

Вътрешното ми убеждение е, че като цяло човечеството е доста мрачна мерна единица. Малко на брой светли умове са се опитвали през вековете да го избутат напред въпреки неистовата съпротива на мнозинството. С радост то е убивало, в повечето случаи по особено жесток начин всеки, който е дръзнал да го изведе от състоянието му на самодоволен ступор. С времето обаче, обществата са намерили начин да поощряват, въпреки тази съпротива, тези личности, да ги защитават и най-вече да им дават възможност да реализират по един или друг начин своите способности за благото на общността.

Успехът

Отново провокиран, донякъде от събитията, но най-вече от 23 години натрупана ярост и безизходица, се опитвам да разбера защо българското общество няма нито един видим механизъм даже съвсем общо наподобяващ някаква форма на меритокрация. Подтикнат от текста на Нервната Акула, като контра-теза на „отвореното писмо“ на Делян Пеевски се опитах да потърся примери за успели в моите разбирания хора. Не липсват, но нито един от тях по никакъв начин не се вписва в общата идея за „успех“ на мизерното ни общество. Един от любимите ми примери е този на компанията Телерик, най-вече защото познавам и съм работил с един от създателите ѝ преди години – Светозар Георгиев – класически пример на добра идея, глобален пазар и минимална вреда от държавата. Но както и в много други подобни примери, това което очаквах го намерих отново в коментарите, както под статията в Капитал, така и в дочути разговори на познати. Невъзможността да приемеш, че някой – било то в България или навън – е способен да изгради успеха с двете си ръце или без помощта на татко, батко или братко води до пълния нихилизъм и признаването на успели единствено тези, които се вписват в непотичния модел на нашето общество. И въпреки, че не се опитвам да сравнявам един млад предприемач с Джордано Бруно, например, механизмите на потъпкване на различното са много близки.

Zero-sum game

Обществото ни открито поощрява противозаконното поведение. Дълбоко вкоренено в българина убеждение е, че единствения начин за успех е да „прецакаш“ – било то държавата или някой друг. Цялостното поведение на българина, независимо дали е в бизнеса или на пътя, е подтикнато от убеждението, че животът е zero sum game.

Едно от възможните обяснения за това е… че това е вярно. Или поне в основополагащите обществото взаимоотношения – гражданин-държава – това е ключов принцип. С малки изключения, държавническия модел на държавата е изграден с цел концентрация на власт и ресурси в ръцете на тези, които са издигнати в нея, по един или друг начин. В псевдо-демократичния ни период от 23 години насам това се натрапва с особена сила. Причина за това е че избирателя издига политиците на идеализиран пиедестал (Кобургготски, Борисов), а разочарованието в тях се трансформира или в пълно отрицание и когнитивен дисонанс (невъзможността му да признае своята глупост), която се изражда в модела „гласувам против“ и „врагът на моя враг е мой приятел“, или в пълно отрицание и формиране на сектантска привързаност към дадената личност. За съжаление в крайна сметка това води до натрапчивото усещане, че излъганата електорална единица трябва да възстанови справедливостта надхитрявайки държавата (синдрома „Андрешко“). Крайните девиации в тези модели на поведение се трансформират в параноичния делириум на конспиративните тези от типа „Ран-Ът“, така успешно експлоатирани от непрекъснато револвиращите политически проекти от типа Сидеров-Янев-Бареков.

Решение?

Има, да, но не за моето нито даже за поколението на моите деца. Защото фундаментална промяна в обществото би могла да бъде постигната единствено с радикална промяна преди всичко на образованието, съдебната, законодателната и изпълнителната власт и, най-вече, с ефективното разделение на властите.
За нас надежда уви няма.

No Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

X