Свободата и Корекома

Posted: 13/10/2013 by Milko D. Georgiev

“За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертвува животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. ”
Мигел де Сервантес, Дон Кихот

Някъде преди 1989. Възрастен българин влиза в Кореком. Запътва се с бърза крачка към щанда, внезапно го прескача и иска политическо убежище.

Има вицове и книги, които казват повече от всички политологически анализи. Ако в началото на „прехода“ това звучеше смешно, сега то изглежда направо пророческо. Защото като цяло много хора очакваха, че свободата това е да имаш Корекоми навсякъде по улиците. И никога не си зададоха въпроса от какво точно се създава благосъстоянието на една нация.

Исторически, много причини са предопределили липсата на цивилизационна зрялост на нашето общество. В дългата и често прекъсвана история на България на практика не е имало период, в който една средна класа да застане достатъчно стабилно на краката си икономически за да поиска целенасочена промяна в обществените отношения, която да доведе до прогресивното израстване на ценностната ни система.

Липсата на свобода е удобно състояние за много хора. Невъзможността да поемеш отговорност води до удобството да не носиш такава. Този модел се пренесе от „реалния социализъм“ към периода на псевдо-капитализъм, който го последва. Обществото нямаше никакъв друг идеал, освен Корекома, който примесен със страха от промяна доведе до уродливото общество, в което живеем. Даже най-смелите реформатори във властта не посмяха да извадят държавата от взаимоотношенията с пазара, защото и тяхната основна цел беше да се запази максимално концентрацията на власт и пари в ограничен кръг от ръце. Не посмяха и да се опитат да обяснят смисъла на и без това ограничените реформи. В 23- годишната нова история на България, единствената обществено приета стратегическа цел е била членството ни в ЕС, но подозирам че до голяма степен обществената подкрепа отново е била заради идеята за реките от мед и масло, които ще потекат от там.

Казват, че основната разделителна линия в политиката е в разбирането защо има бедни. За едни това е защото има твърде много богати. За други е, защото няма достатъчно свобода. Един от любимите ми стари руски вицове звучи (в превод, разбира се) така:

“Стар декабрист лежи на леглото, а внучката му гледа през прозореца тълпата долу.
– Женя, какво става? Какъв е този шум навън?
– Революция дядо!
– Така ли? А кои са? Какво искат? За какво се борят? – оживил се старият революционер.
– Болшевики дядо! Искат равенство! Борят се да няма богати!
– Странно! И ние едно време се борехме за равенство, но искахме да няма бедни …”

Макар и че не споделям дясно-либертарианското убеждение, че бедността се дължи единствено на мързел или целенасочена необразованост съм твърдо убеден, че тя може да бъде преодоляна не посредством преразпределение на благата, а благодарение и единствено чрез създаването на условия (образование, свободен пазар и лесен достъп до капитали), в които всеки да има равен шанс за реализация на своята инициативност.

No Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

X