История без край или защо демокрацията загуби своя чар

Posted: 31/05/2015 by Milko D. Georgiev


Не за знам вас, но мен от близо десет години насам ме мъчи усещане за пълзящ мрак.

От времето, в което Франсис Фукуяма пише през 1989 своето есе „Краят на Историята“ светът се промени. И видимо не на добре. Или поне това е усещането, което реалността ни дава.

Промените, настъпили с падането на Берлинската стена издигнаха моделът на либералните демокрации като безапелационен победител в Студената Война. Ужасени от кошмарите на Първата и Втората Световна Война, западноевропейските страни започнаха дълъг процес на сближаване. Страните от бившия социалистически лагер привидно също намериха себе си в този процес, прегръщайки ценностите на западните либерални демокрации.

26 години по-късно историята все още няма край, а демокрацията далеч не е толкова популярна, колкото беше през 1989.
Примерите са навсякъде по света. Арабската Пролет създаде само една относително доближаваща се до разбиранията за демокрация арабска държава – Тунис. Замислената от Кемал Ататюрк през далечната 1923 светска Турция се плъзга към пропастта на мракобесния фундаментален ислям. Египет отново намери относителен мир във военната диктатура, Сирия се удави в собствената си кръв. Иран слабо се промени от времето на Хомейни, Ирак е бойно поле на ултра-радикалното крило на Ал Кайда – Ислямска Държава, а държавите в персийския залив са с прогресивността на средновековната Света Инквизиция.

Европа също побърза да внесе своята лепта разочарование. Блянът за „здрава ръка“ и огорчението от прехода създадоха политическото национал-популистко чудовище Виктор Орбан, както и неговото за щастие по- бледо българско копие Бойко Борисов. Чехия се превръща в новия Чекопойнт Чарли, а България е разкъсана между зависимостите си от Русия и спорната ѝ евро-атлантическа лоялност. Стара Европа със смес от ужас и възхита съзерцава подема на ксенофобски и расистки движения като Front National във Франция, UKIP във Великобритания и PVV в Холандия. Деструктивни популистки движения като Сириза и Подемос помитат политическите пейзажи в Средиземноморието без да предлагат никаква работеща алтернатива. Ако добавим към това и Русия, която е една различна история, то картината е далеч от това да бъде красива. Не мисля, че въпреки явните си антипатии към Путин, някога и в най-лошите си кошмари съм си представял това, към което тя върви в момента – православен шариат с 5000 ядрени глави. Изглежда, че по всички фронтове, демокрацията като модел-пример на развитие на обществото губи бързо своята привлекателност.

Мъчи ме един въпрос – къде сбъркахме?

В зората на прехода, харесваният от мен за хубавото чувство за хумор, но морално хлъзгав Любен Дилов- син разказваше един чаровен виц. Някъде в началото на 80-те в Кореком влиза възрастен българин, който със засилка прескача тезгяха, хваща се за стоките на полиците и извиква „Искам политическо убежище!“.
За изгладнелите от плановата икономика страни от социалистическия лагер, визията за демокрацията като щедро украсена коледна витрина в Западен Берлин през 1989 беше много атрактивна. И масите лесно объркаха благополучието с демокрацията.

Стефан Цвайг и Ерих Мария Ремарк брилянтно описват в книгите си „изгубеното поколение“ между двете световни войни в Германия. Подобно на тях смятам, че моето поколение, което беше пълнолетно в началото на прехода до голяма степен също изгуби себе си през тези 26 години. Много загубиха вярата си в ценностите, които ги изкарваха на площада през 1989-1990. Общуването ми с тях е трудно, понякога невъзможно. И макар, че съм съвсем наясно с провала на четвърт век трансплантация на демокрация, нито аз, нито за щастие голяма част от приятелите ми не загубихме морален компас за добро и зло, за правилно и грешно. Тоталната несъвместимост на принципите ми с наложилите се обществени ценности в България направи така, че преди да замина за Великобритания ежедневието ми беше ограничено в малък „балон“ от приятели, които споделяха погнусата ми от случващото и не-случващото се в родината, отчаянието от клептократичното и непотично подобие на демокрация.

Защо демокрацията не стана „краят на историята“, както очакваше Фукуяма? Защо толкова нации се провалиха в трансформацията си, а други се връщат обратно към авторитарни режими?

Необразованото ми предположение е, че демокрацията беше присадена преди да има осъзнатата критична маса хора, които изповядват принципите ѝ. Израстването на едно общество не е скокообразен процес. Историята показва, че осъзнаването на необходимостта от функциониращо общество е времеемък и труден процес. И там, където обществената маса не е зряла, основите (разделение на властите, свобода на словото и свобода на медиите, свободна икономическа инициатива и ограничена интервенция на държавата) са просто един ерзац. Добавете към това отхвърлянето на основополагащи принципи на демокрацията, като свободата на индивида, презумпцията за невинност и защитата от дискриминация, както и липсата на разбирането за лична отговорност на всички нива в обществото, и резултатът е едно нестабилно, разпокъсано и поляризирано общество

Наскоро в една дискусия, мой познат изказа една много интересна мисъл – скоростта, с която науката и обществото се развиват е много по-голяма, отколкото тази, с която голяма част от хората могат да се променят. Феноменалната бързина, с която светът се променя създава огромни групи от хора, които или се маргинализират, или се самоизключват от развитието му. Рей Курцвайл (Rey Kurzweil) в книгата си „Епохата на духовните машини“ развива теорията за „закон за ускорената възвръщаемост“. Той твърди, че прогресът не е само в науката, а в множество „еволюционни системи“, включително и обществото, а човечеството е много близо до точката на технологично „пречупване“ (singularity), която ще доведе до фундаментална промяна в „тъканта на човешката история“. За съжаление, съвременността показва, че това ускоряване неминуемо води до все по-голямо разслояване на обществото и маргинализиране на определени слоеве от него. Те търсят утеха и приобщаване към „реакционни“ и „консервативни“ идеологии, които им позволяват да се справят със своя когнитивен дисонанс. За съжаление същината на тези идеологии е именно липсата на адаптация с променящия се свят. Те изповядват централизиран обществен модел, в който индивидът няма глас и значение. Те се основават на идеологическа доктрина, която търси врага, чуждото и различното за да се дефинират като негов антипод. За да могат да изградят стабилен модел на управление, те неминуемо клонят към авторитаризъм и разрушават всички елементи и институции на либералната демокрация, замествайки я с диктатура на управляваното мнозинство, позната ни от научния комунизъм като „диктатура на пролетариата“. С времето те неминуемо мутират в злокобен клептократичен “crony capitalism”, като така на практика унищожават личната инициатива, а от там и средната класа.

Историческите предпоставки за установяването на институциите, които са в основата на икономика от „приобщаващ“ (“inclusive”) тип (в смисъла на Дарон Ачемоглу и неговата „Защо нациите се провалят“) изискват наличието на стабилна средна класа. Елитите нямат интерес да променят клептократичните обществата от „добивен“ (“exctractive”) тип, защото те им осигуряват оцеляване. Базисните предпоставки за развитието на едно общество – в икономически и социален план – свободната инициатива и образованието – биват изместени на заден план, защото добивните общества не се нуждаят от предприемчивост и знания, а от обслужващ персонал. Мнозинството пък от своя страна участва в процесите на преобразование на обществото само революционно и само в случай, че няма какво повече да губи, т.е. когато „добивното“ общество достигне своята най-ниска точка.

Това ли е краят на демокрацията?

Самюъл Хънтингтън, в статията си „Сблъсъкът на Цивилизациите“ развива тезата, че не идеологиите, а цивилизациите и техния сблъсък предопределят конфликтите в съвременното общество. Разделяйки света на 7 основни цивилизации – Западната (Католическа и Протестантска), Китайската (Конфуцианство), Японската (Будизъм), Ислямската, Индийската (Индуизъм), Православно-славянската, Латиноамериканската и Африканската (тепърва формираща се), той рисува картина на сблъскващи се като тектонични плаки цивилизации в зоните им на разлом. Самото понятие „цивилизация“ Хънтингтън определя основно като отношение към Бога, човека и човешкия живот, предопределено от история, култура и най-вече религия. Според теорията му, вакуумът създаден от крахът на идеологиите извежда отново на преден план религиозните и националните идеи. Така той потвърждава популярното виждане, че краят на комунизма е пряко отговорен за процъфтяването на религиозния и националистически фанатизъм по света.

На пръв поглед съвременната история потвърждава думите му. Много от нео-авторитарните режими като Турция и Русия открито заявяват, че принципите на либералната демокрация са чужди на културните и историческите корени на техните народи. Мнозинството в Русия изглежда с радост приема прогресивното отнемане на свободите си в името на една близка по дух до нацизма пан-славянска идеология и следващото от нея наркотичното усещане за историческа значимост. Турция също се упоява с мечти за лидерската роля на нео-отоманизма в ислямския свят и сплотяването на всички мюсюлмани.
Но теорията на Хънтингтън търпи множество критики. Да започнем с това, че таксиономията на Хънтингтън e наивна и твърде опростена, а аргументацията навява силно усещане за расизъм и елитизъм. Хънтингтън греши и в самата класификация на културите. Така например ислямът не е хомогенна религия, а доказателство за това са шиити и сунити, които с радост се избиват. Културно погледнато Китай е смесица от конфуцианство и будизъм, споен с пазарна икономика и държан под строг контрол от комунистическа партия и смъртно наказание за всичко над кражба на цигари. И не на последно място, в западната цивилизация има огромна разлика в ролята на религията в една Холандия и една Португалия например. Но основен недостатък на Хънтингтън е, че теорията му не отговаря на един много ключов въпрос – защо хората упорито продължават да гласуват с миграцията си, независимо от религиозните и културните си корени. И елементарната сметка показва, че много малко хора мигрират към държави с авторитарни режими. Единственото изключение вероятно е Жерар Депардийо, но подозирам, че това е само медицински куриоз, който потвърждава тезата.

Какво ни очаква.

Явно е, че историята категорично обяви своята кончина за силно преувеличена. Социалната и политическата динамика на последния четвърт век показват, че процесите по диференциране на обществата са далеч от това да са приключили. Свободният достъп до информация и идеи, макар и в глобален аспект, навява усещане за пълзяща идиокрация и в съчетание с все по-голямата мобилност на хората създава своего рода идеен „Демон на Максуел“ . Простото доказателство за това е, че авторитарните държави без изключение са нетни донори на умове в световен мащаб. Ако приемем тезата на Курцвайл за „технологическото пречупване“, то има всички причини да предположим, че не е изключена нова, този път глобална схизма.

Либералната демокрация, във вида си познат днес, неминуемо също ще претърпи промяна, но за момента това е единствения обществен строй доказал способността си да генерира постоянно и най-вече устойчиво развитие на обществото. Без да имам претенциите за научна изчерпателност си давам сметка, че в голяма степен експериментът „демокрация“ е далеч от това да е приключил. Наблюдавания глобален регрес обаче още веднъж потвърждава прозорливите думи на Роналд Рейгън, че „…свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото.

No Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

X